I´m back.. Размисли и страсти

Здравейте! 

Събудих се с непреодолимото желание да пиша. Седя рано сутрин пред компютъра, взирам се в празния екран и не зная от къде да започна..

Имам толкова много за казване и разказване и така много ми се иска да имах речника и изказа да ви омая със сладките си приказки. Така ми се иска да можех някак си така умело да опиша в текст всичко, което ми се върти в главата, но истината е, че някак си просто не ми се отдава. И за да не загубя мотивация, преди изобщо да съм започнала, предлагам направо да започваме. 

 

 

Къде се загубих? Отговорът е - никъде. В началото на миналата година започнах започнах неочаквано нова работа.. Всъщност как се започва една работа неочаквано? Ами така..Сега ще ви разкажа.

Отскочихме до Краков за кратка почивка и докато се разхождах един хубав ден, без да подозирам, че живота ми е на път да се промени завинаги - получих смс. Смс-ът гласеше нещо от сорта на - еди кой си получи нервен срив, няма кой да поеме администрацията, можеш ли да дойдеш утре.. За да ви дам малко контекст ще кажа, че аз всъщност кандидатствах преди години за точно същата позиция и не бях поканена дори на интервю. Разочарованието тогава бе огромно и няма да скрия ако кажа, че може би за първи път, откакто живея тук, именно тогава се почувствах не на мястото си и може би дори дискриминирана. Години по-късно ми е вече ясно, че нещата не са били  точно, както съм си ги мислила, но помня, че тогава го преживях доста драматично и бях негативно настроена към цялата система. Накратко обаче отговорих с да и започнах на следващия ден. 

Сега си представете, че отивате на ново работно място, не познавате работата, няма кой да ви покаже или научи на каквото и да е било, а ви се налага да работите с компютърни системи и в същото време отговаряте за това повече от 90 души да получат заплата на време. За предизвикателствата тогава много мога да разказвам, но в крайна сметка се справих и то не просто се справих, но се оказа, че това бе и моята стихия. Пандемия, рестрикции, разполагайки с ограничени ресурси, нови изисквания и закони- нищо не успя да ме спре. Никога не бях се чувствала толкова полезна и значима. Хвърлих се директно в дълбокото без и да подозирам какво ме очаква..

След като една година живеех, за да работя и станах най-добрата, в това, което правя ми се отвори нова възможност. Тогавашната ми шефка сподели, че е бременна и иска да я заместя докато е в майчинство. Сами се досещате, че категорично приех и ето ме днес като заместник управител на един от най-големите и популярни старчески домове в моя район. Мога много да ви разказвам за работата и секторът ако ви е интересно, но целта на днешната публикация е по-различна. 

Един месец, след като започнах на новата позиция, колежката ми и главен шеф се разболя и попаднах в сходна с миналогодишната ситуация - на нова и отговорна работа, съвсем сама и ми се налага да се уча на всичко в движение. Няма да крия, че е плашещо. Освен моите си задължения, от които няма как да избягам, имам да се съобразявам с политическия решения, закони и бюджет, които още не са ми точно съвсем ясни.. Усещам обаче, че постепенно задобрявам и това ми дава мотивация да не се отказвам от целите си. 

Новите отговорности, гъвкаво работно време и фактът, че съм работохолик обаче се отразиха на личния ми живот. Прибирайки се у дома след 10 часов работен ден, нямах енергия и желание да се грижа за дома ни, спортувам и храня нормално.. Постепенно всичко това даде своето отражение върху здравето, кондицията ми и състоянието на къщата ни.. Късметлийка съм, че живея с някого, който няма изисквания към мен, но когато и ти самият нямаш такива към себе си е много лесно да попаднеш в една негативна спирала на вредни навици и комфорт. 

Някъде по пътя на кариерното развитие и успеха, повечето пари и възможности, желанието да угодиш на другите, да отговориш на чуждите очаквания и да бъдеш лидер, успях да загубя себе си. Наскоро бях попитана какво е хобито ми и си дадох сметка, че такова всъщност точно в момента нямам. Работя, прибирам се и спя.

В началото на годината си счупих ръката и не отсъствах от работа дори един единствен ден. Не съм отсъствала от работа (поради болнични) нито един ден за последните почти три години. Имам над 40 часа overtime и почти 30 ваканционни дни за взимане.

Та мили приятели, ето ме днес тук. Поставям ново начало, връщайки се към най-любимото си хоби. Изгубила съм тренинг да пиша, а речника ми на български постепенно започва да обеднява. Надявам се да има все още такива от вас, на които да им е интересно да ме следят и искам да ви напомня, че няма по-важно от това самите ние да се чувстваме добре. Живеем един живот, нека бъдем поне малко егоисти!

Много ми се иска да избягам от темата за covid-19, тъй като ни залива от всякъде, но някак си ми е странно да не спомена пандемията изобщо, все едно не е част от ежедневието на всички ни.. Аз лично изкарах повечето от най-трудните моменти доста спокойно. При нас локдаун, задължителни маски и кой знае какви рестрикции нямаше.. Аз се ваксинирах много рано, още през януари тази година, веднага след като първите дози пристигнаха, и за себе си така или иначе не бях особено притеснена. Щастлива съм, че в последствие и близките ми имаха възможността да получат ваксина и се надявам постепенно да се върнем към един по-нормален ритъм на живот.

Ще се радвам да се включите в дискусията и ми е любопитно, четете ли блогове все още? Знам, че социалните мрежи са много ефективни в предоставянето на съдържание, подходящо за бърза косумация, но моето сърце е на друго място. Целта ми никога не е била да развивам лична марка и да печеля пари от това, което правя и винаги съм гледала на блога като креативен аутлет.

До нови срещи и благодаря за вниманието.

//Жени